днес 
за кратко
приличах на есен
тъкмо след 
пролетен дъжд
със мокри листа
тъкмо загорели
в тонове оранж
и също за кратко
се примирих
колко бързо
мога да си отида.

~damyanah

нека си облечем
летните дрехи
и караме колело
по пътя
към залеза
нека пътуваме
във времето
назад и напред
и най-вече
нагоре
и си направим
черно-бели снимки
в полето
от слънчоглед.

~damyanah

още не сме се запознали
подобаващо
аз и самата себе си
онази кучка
пак аз
вечно ме оставя
на изчакване.

~damyanah

събуждай се

с усмивка

дори когато

е дъждовен понеделник

и аз 

не се будя 

до теб.

~damyanah

за мен
ти си
също като
лютите чушки
на баба ти
от село
обичам да хапвам
поне малко от теб
и на закуска
и на обяд
и на среднощна вечеря.

и колкото
и да ми лютиш
никога
не пропускам
да гризна
поне парченце.

~damyanah

защото мили мой
когато слънцето изгрее
в тази утрин
ще виждаш само
силуета ми
отдалчаващ се
във контражур

защото от тъмата
ражда се само тъма
и аз излязла
от нощта
ще си отида
също като нея -
с единствен изгрев

~damyanah

     България, ти си моята майка - също като онази, която всяка сутрин ме буди - в критическа. Ти си моя майка, а ние, децата, не сме в позиция да избираме своите родители. Обичам те, нали сме семейство, но главата ми не го побира - как така ти не отвръщаш на моята безусловна обич? - никога, никога... и мен ме боли, майко, да знаеш, много ме боли...да малка съм, но дори да бях по-голяма, пак нямаше да разбирам как така веднъж не се размекна пред моя поглед още детски, пред тези пухкави румени бузи и очи изпълнени с надежда. Но няма нищо вечно, мисля че го знаеш вече. И ще дойдe ден, в който дори тази така нестихваща засега надежда ще си отиде. И тогава какво ще се случи - дори аз, най-малкото ти и мило дете ще изчезна, ще избягам. Обещавам, че няма да ти досаждам повече със своите безброй въпроси за света, няма да ме виждаш да играя на улицата с другите ти деца, които вече също ги няма. Ще изчезна от хоризонта ти и повече няма да се върна. Защото ти ясно ми показа, че не ме обичаш. И аз трябва да се примиря, въпреки болката, майко. Аз искам да се примиря, но имаш ли идея колко е трудно? - да изчезнеш, да се изпариш...
    Все си мисля, че ще ти мине и че утре ще ми се усмихнеш и поне веднъж ще ме събудиш с грижовна майчинска целувка. Но не - вече 16 години живея под един покрив само с надеждата, а за едно дете като мен, това не е достатъчно. Колкото и да те обичам, не мога да те чакам повече. Защото всичко има граници, както и ти самата. И явно няма да се срещнем никога нито между моите, нито нейде между твоите такива.
     И няма да се срещнем никога. Защото всеки момент затварят гейта на Терминал 1. Защото трябва да се примиря и да замина. И мен ме е страх да погледна назад за последно сбогом. Страх ме е да не направя поредния компромис спрямо себе си. 'Недей, не бива!' си казвам със затаен дъх, защото иначе е връщам в самото начало на старата надрана грамофонна плоча. И няма да се срещнем никога.
     Защото България, някога някъде така се казваше майка ми. Майката, с която никога не можахме да се срещнем. Да си кажем нито 'здравей', нито 'довиждане', камо ли 'обичам те'. Не, аз съществувах от другата страна на онова стъкло, през което се правеше, че не ме вижда.

като си ми загризал душата
от левия край
поне ми изяж и тъгата
но аз те познавам
и знам
че дори да е по-вкусна
от ягоди с мед
ще ни оставиш
двете насаме
докато тя
не ме надвие
и пречупи.

~damyanah

хайде
побързай
затичай се
изпревари съдбата
в този живот
защото
търпението ми
вече избеля
от левия си край
също като
онази моя рокля
от първата ни среща
миналия юни.

~damyanah

моля те
изяж ме
цялата
наведнъж
отколкото
миг по-късно
хапка
по хапка
сама да преглъщам
своята душа
докато гладувам.

~damyanah

Метафизични пейзажи.

хоризонта от мечти
отдалечава се
тъмния прозорец
замъглява се
а ние
ние се загубихме
из всички тези
пейзажи душевн
мои и твои
понякога наши
светли и тъмни
лилави мъгливи

ще се намерим
пак заедно
някога
аз вярвам
зад хълма на бъдещето.

~damyanah, November '13