кога ще станем само шум
за фон пейзаж
безлики безумни
и много
и думи

и като старо радио
да ни изхвърлят
изведнъж и без предупреждение
само защото
шум сме били

шумът е бездомник
успокояват ни

раждаме се в нечий ръце
научават ни да бързаме
и ние бързаме ли
бързаме по навик или по съдба
минути часове години
и се гоним
и се разминаваме

не се ли гонят всъщност
раждането и смъртта
старците и децата
аз и ти

аз посприрам но
ти забързваш
пак ще ще разминем
разминахме се пак

събуждам се сама
слънцето ли закъснява
аз ли бързам
да умра

внезапни петна от мастило

затлачили се по дланите ми

моите бръчки от младост

след малко се спуска 

и цяла струйка
насинен млечен път
измерващ далечеността ни

от мен до теб

и винаги обратно

но еднопосочно

уж да бъдеш джентълмен днес било модерно мен са ме учили сама да си отварям вратата и тон да повдигам при нужда но сега питам скъпи, сама ли ме оставяш да чертая пътя си по дланите ти

не се обиждай но

автобуса ти до работа

не е една достойна дама

да те изпраща всяка сутрин

ще взема да поживея 

поне за едно цяло миг-ване

над спирката в центъра

и да те изпращам

и да те чакам

и ти да закъсняваш

и ние да обвиняваме автобуса

че не гони достатъчно бързо

своето разписание

може  би е редно и ние

за разнообразие между спирките

да си сверим часовника

със разписанието

открадвам си последната
ти отронена от съдбините
мигла и желанието ти крада

ревността ми ще
намери ли свои огради или
е като ръцете ми
избрали си ролята на
твоите очи търсещи
кръстопъти

примигвам
завърши ли се ритуала

ръцете ти ревнуват ли
дори твоите мисли
лепкави още от
моите пръсти