пленявам само чуждите
въздушни кули и
поеми ме нека
бъда поне един
твой вреден
навик

само онова
което е ущърб
за теб е
избавление за
нашата жар

и не желая
да се изменяш
хлътнал в кух брътвеж
затворен в многолика
стая само с мен

бъди и чужд
бъди и мой
само не пропускай
поне за себе си

бъди човек

май в май
продължавахме се взимно
лепкави в докосвания
и зелени в мисли
и тихи в дъжда

пак ли
ще се срещнем
май
май
помниш ли
ни

нощ и ден
се разминавате
само двама
без да има
вятър даже
между два
отдалечени кораба

какво остава
ако морето притихне
в захлас
по някоя вълна

има ли силна или
слаба любов

има ли любов

ще посрещнеш ли
пак дланите ми
изпаднали в безтебие

въздишките ти
изпреварват лято
засилени на колело

дали е точно

по средата

между с теб и със

без теб

във формулата за 

равновесното ни положение

лиспва само една

последна ябълка

червива мека
и ранима

дупката е дупка

и червеят е вече

далеч от ябълката

на ева

и всеки ден на
една и съща улица
няма време
няма ли време
да поспрем
и да променяме

до кога няма
да имаме време
кога е време

кога е
действие

само през
зимата ли любовта
няма покрив

понякога сякаш
ми се изпъзваш
нежно като влажния
пясък през пръстите

моите пръсти
пръстите помежду
ни



photo: Dara Scully

нещо се върти
пътува
подскача при трудност

и нищо не спира
и дали е достатъчно
да не става по-сиво

дали няма някога
пътят да тръгне наопаки

краят не се ли крие
в утробата

но дали е достатъчно

всеки уж има много
за мислене казване
много за правене

но дали тишината
не оставя само
полъх за остатъчност

капка и капка
прегърнати под чадър
дъжд ли е

положил си длан на
челото ми
изпиваш ми всичко
отвътре

разделям страните ти
както морето се
разбива между
нас
нашите бури вълни
нашите нежности

стонове настръхнали в
сенки са нашите острови

ако ли свършиш
аз ще го помня
винаги в мен

докато ние
за малко да се подхлъзнем
от върха на езика
на този град утопия
тиха

уморени от толкова бягства
птиците объркани
търсят посока

защо лятото е все
още в глездото ни

югът току-що
ни задмина

хлътвам навътре
голямата риба поглъща
света
не по-късно
и мен

войната е корен
почеркът е винаги
непоколебим
винаги червен

оставя белези по бъдещето
омайва те с трагизма си
като художничка
вдовица на самоубиец

има си ред
изтича рязко
през търбуха
не засища

дали ще стигне поне
до душата на
този град машина
за месо.

рано ли е
рано ще е