'strawberry fields forever'

любовите ми рядко слушат бийтълс
нямат идея защо all you need is love
и често не знаят откъде изгрява слънцето
бързо спират да ме питат защо нощем
докато те сънуват хубави момичета и други техни си неща
аз бленувам тихо англия
във всичките й дъждове и неразбрани хора

и в хода на разнопосочните ни сънища
рядко забравят да питат
дали ще им нося ягоди
трябва ли да се поливат кактуси
и дали ще ми липсват

но това е всъщност просто таен код
утешима мантра
мерна единица
за това колко точно ягодови полета
трябва да преминат
за да се намерят с някое друго хубаво момиче
което вероятно няма да им носи шепи ягоди
и удобно да могат просто да сънуват поредните свои си неща
тя тихо да бленува отдалечености
докато не отгледа първата си реколта ягоди
и не хване първия самолет

момче, 'you're gonna lose that girl'

(не, погледни ме)

хубаво ме погледни
хлъзни се по новородените бръчки
на челото ми и чак до
откраднатата луничка до хронично нацупените ми устни
долу
отляво

хлъзни се леко
без излишности
все едно съм първия лед за годината
и нямаш търпение да те поваля
а после
после не се подхлъзвай никога отново
и не ме сънувай (повече)

(виж ме)
никога не се научи да ме виждаш
и най-вече
когато бях най-близо
там, до теб
отляво

ти не знаеш
колко много съм заприличала на пристанище -
колко съм ничия и колко
рядко получавам покани
за чужди пътувания
(не ти пожелавам да ме виждаш такава)

ти не знаеш
точно откога съм мой
и само мой
ледников период -
с всичките липси, отдалечености
и безгласни викове за спасение

или колко съм празна
счупена, пресъхнала и ограбена

ти не знаеш


https://www.youtube.com/watch?v=iB0sXWwH_eA
(Philip Glass - Morning Passages)

края на януари

(вреден навик или ритуал)

ако бях мазохист, сигурно щеше да ми се струва като малко кътче рай

ама не съм.

януари май е вторника на годината - до скоро ти се е струвало, че наскоро отминалия декември е нещо ужасно и всичко е в повече и нищо не е достатъчно (също като в понеделниците)

да, ама не - 

на нова година се напиваш брутално в компанията на съмнителни индивиди

мислиш, че си щастлив

че новата година ще бъде благосклонна към теб

всичко ще се нареди

зимата ще мине ей така

няма да ти е празно

ти самия няма да си празен

и какво

на първи-втори-четвърти януари вече си поизтрезнял малко от малко

и се оказва че нищо

наистина нищо

не се е променило

всичко е даже доста по-ужасно от преди и ти се струва, че никога няма да свърши (също като във вторниците)

в най-добрия случай ти идва гениалната идея, че всичко идва отвътре-навън 

/в което аз все още вярвам/

и ето така ентусиезирано си казваш: 'да, сега ще променя всичко. и всичко рязко ще стане прекрасно чудесно идеално. животът ми ще се нареди. '

да, но е януари

обстоятелствата никак не са благоприятни за случването на каквото и да е хубаво нещо

хората са меко казано неприятни

и май всичко и всички се надяваме само и единствено на някой внезапен вулкан/ терористичен акт/ зомби апокалипсис

който да избави всички ни от тази безкрайна агония на име 'януари'

края на януари е

останах без глас от изоставяния

чужди такива

мои такива

навън снега послушно се топи - май и той е на път да ме изостави

а дори не го бях пожелала в живота си първоначално -

и все пак май точно ония хора, неща и бедствия, които, нагло и без изобщо да са били поканени някога, се намъкват в уютните ъгълчета на ежедневието ни (често незабелзано), но после - все така безпардонно и в най-неуместното време - стават и си тръгват. без предупреждение. без признаци на каквото и да е предишно сътресение. оставят едни от най-незаличимите белези и местата им изстиват най-бързо, а по някое време дори започва да ти подвява студ от същата тази дупка - също като от прозорец със счупена соц дограма, когато е минус двайсе навън. 

края на януари е

и всички ние играем това безумие вече месец (в най-добрия случай)

надявам се само някога някъде (възможно най-скоро) да срещна някое топло време, да ми се усмихне, да ме хване за ръка, за да мога по-спокойно да прескоча последните останали преспи/ локви/ утайки на чужди омрази на този януари и така постепенно да ме излекува от целия този студ.

някога познавах ада

харесва ми да си мисля, че още я има

за всеки случай, нали знаете

някога с нея имахме сделка - 

да ме пуска, когато й е самотно

или когато аз (отново) си търся убежище

понякога ме назначаваше за пазач на портите си

само докато срещне своя поне триглав рицар

или цербер (по-скоро)

но

о, боже

колко много имаше да се пази

в тази моя ада - 

дори и умерена в скъпоценностите си

тя винаги е била повече

от който и да е 

рай

ада беше огън и жупел

не беше по данте

и кръговете и често бяха повече от девет на брой

често беше гостоприемна -

прие ме като истински безбожник 

но колкото и цигари да пушех в душата си

тя никога не ми позволи да бъда

истински грешник

сини лодки се спускат по бялото в думите ти

вчера купих билети за санторини
за мен и някой друг
по-скъп човек от теб

ти не пожела да дойдеш
отново искаше да си вкъщи
отново искаше да си вкъщи без мен
помоли ме да взема и кучето
уморен си бил

уморен си бил
от всички ни
и най-вече от себе си
(не си го признаваш, разбира се)

сини лодки плават кротко навътре в морето
в санторини съм

теб те няма
и нас и няма вече