някога, когато вече ме няма

за теб, за мен,
за котката, която не се реших да заобичам
детето, което не успях да родя
за съпруга, който никога няма да имам
радостта със своята крехкост и макове
която никога няма да мога да задържа
за онази красива жена, която никога няма да се пречупя да бъда

просто, защото чупките в кръста
макар и нещо съвършено временно
като кривите крака по гоген, вкусния живот по бийтълс
също като любовта, нали всичко ти е ясно, любими

слушам дъжда с главата надолу
насила се опитвам да обърна времето и теб
обратно към себе си
дъжд по дъжд, буря по буря
тревожно и неритмично, туп туп туп
туп туп туп
туп туп
туп

знам, че си далеко, но
слушаш ли дъжда
нашия дъжд
дъжда, който няма да ти подаря
защото вече ме няма

и сега нямаме време, любими
затворим ли прозорците
дъждът ще спре

'той пак се прибра късно. размениха по няколко уморени и натежали от премълчани думи погледи. и тази вечер си обърнаха гръб. сутринта го нямаше, пак беше за риба. тя се чудеше все по-малко защо рибите кълват най-много точно в 6 сутринта всяка неделя и все повече защо на него никога не му хрумва да й откъсне поне едно цвете, само за нея, все пак по няколко часа клечи между разни нацъфтели треви около реката. а нея никога няма да седне да я чака така. 'може би няма да е съвсем неприятно да съм риба в следващия жиивот'. въздъхна сама на себе си.

- какъв прекрасен ден - тя все пак направи опит да се усмхне, но изказано така в празната стая звучи още по-неубедително и се изплъзва по-бързо и от самата мисъл за доброто утро

направи кафе като за двама, сипа второто в любимата му чаша и зачака. даже се сети да изчисти пепелника му и да остави поне един кибрит до него. може днес да си дойде навреме. и с цветя.'

първо ме научи да ходя по въздух
и после вече да спра да забелязвам пропукването на близостите
или срутванията на грижливо построените от мен наши основи
или липсата ти на старание
или дори когато сама правя магии

да ме държиш достатъчно заета в мислите си
за това, че те има
да спра да се оглеждам и изобщо да не разбера
когато не само краката, а всичко
всичко
до над косата
е пропаднало в някоя улична шахта
която удобно заобикаляш всеки ден на път за работа
на отиване и обратно
и не се сещаш
о, не, дори не ти хрумва
да ме извадиш
за косата
обратно
само за да си с мен
дори и да ме скубеш и да боли
дори и вече позастояла и останала без въздух
по който тепърва отново да ме учиш да вървя

втория път едва ли изобщо ще направиш
някакви първи крачки заедно с мен
и аз пак няма да забележа
ще ме държиш достатъчно заета
да те гледам как се приближаваш
наобратно от мен
и се отдалечаваш
обратно към друга

понеделник това е носталгия
и старите ми навици ще се окажат много по-устойчиви
на срутвания  от нас

понякога вървенето по въздух сам е по-леко

харесва ми да си мисля
че не си ме видял как допивам чая ти сутрин
че котката се сърди, когато не играя с нея
че през зимата няма да ми е толкова студено
че следващия път, когато падна няма да ме заболи
че някой ден ще си само на 2 ябълки разстояние
(и че това ще е най-доброто място на което мога да бъда)

'strawberry fields forever'

любовите ми рядко слушат бийтълс
нямат идея защо all you need is love
и често не знаят откъде изгрява слънцето
бързо спират да ме питат защо нощем
докато те сънуват хубави момичета и други техни си неща
аз бленувам тихо англия
във всичките й дъждове и неразбрани хора

и в хода на разнопосочните ни сънища
рядко забравят да питат
дали ще им нося ягоди
трябва ли да се поливат кактуси
и дали ще ми липсват

но това е всъщност просто таен код
утешима мантра
мерна единица
за това колко точно ягодови полета
трябва да преминат
за да се намерят с някое друго хубаво момиче
което вероятно няма да им носи шепи ягоди
и удобно да могат просто да сънуват поредните свои си неща
тя тихо да бленува отдалечености
докато не отгледа първата си реколта ягоди
и не хване първия самолет

момче, 'you're gonna lose that girl'

(не, погледни ме)

хубаво ме погледни
хлъзни се по новородените бръчки
на челото ми и чак до
откраднатата луничка до хронично нацупените ми устни
долу
отляво

хлъзни се леко
без излишности
все едно съм първия лед за годината
и нямаш търпение да те поваля
а после
после не се подхлъзвай никога отново
и не ме сънувай (повече)

(виж ме)
никога не се научи да ме виждаш
и най-вече
когато бях най-близо
там, до теб
отляво

ти не знаеш
колко много съм заприличала на пристанище -
колко съм ничия и колко
рядко получавам покани
за чужди пътувания
(не ти пожелавам да ме виждаш такава)

ти не знаеш
точно откога съм мой
и само мой
ледников период -
с всичките липси, отдалечености
и безгласни викове за спасение

или колко съм празна
счупена, пресъхнала и ограбена

ти не знаеш


https://www.youtube.com/watch?v=iB0sXWwH_eA
(Philip Glass - Morning Passages)

края на януари

(вреден навик или ритуал)

ако бях мазохист, сигурно щеше да ми се струва като малко кътче рай

ама не съм.

януари май е вторника на годината - до скоро ти се е струвало, че наскоро отминалия декември е нещо ужасно и всичко е в повече и нищо не е достатъчно (също като в понеделниците)

да, ама не - 

на нова година се напиваш брутално в компанията на съмнителни индивиди

мислиш, че си щастлив

че новата година ще бъде благосклонна към теб

всичко ще се нареди

зимата ще мине ей така

няма да ти е празно

ти самия няма да си празен

и какво

на първи-втори-четвърти януари вече си поизтрезнял малко от малко

и се оказва че нищо

наистина нищо

не се е променило

всичко е даже доста по-ужасно от преди и ти се струва, че никога няма да свърши (също като във вторниците)

в най-добрия случай ти идва гениалната идея, че всичко идва отвътре-навън 

/в което аз все още вярвам/

и ето така ентусиезирано си казваш: 'да, сега ще променя всичко. и всичко рязко ще стане прекрасно чудесно идеално. животът ми ще се нареди. '

да, но е януари

обстоятелствата никак не са благоприятни за случването на каквото и да е хубаво нещо

хората са меко казано неприятни

и май всичко и всички се надяваме само и единствено на някой внезапен вулкан/ терористичен акт/ зомби апокалипсис

който да избави всички ни от тази безкрайна агония на име 'януари'

края на януари е

останах без глас от изоставяния

чужди такива

мои такива

навън снега послушно се топи - май и той е на път да ме изостави

а дори не го бях пожелала в живота си първоначално -

и все пак май точно ония хора, неща и бедствия, които, нагло и без изобщо да са били поканени някога, се намъкват в уютните ъгълчета на ежедневието ни (често незабелзано), но после - все така безпардонно и в най-неуместното време - стават и си тръгват. без предупреждение. без признаци на каквото и да е предишно сътресение. оставят едни от най-незаличимите белези и местата им изстиват най-бързо, а по някое време дори започва да ти подвява студ от същата тази дупка - също като от прозорец със счупена соц дограма, когато е минус двайсе навън. 

края на януари е

и всички ние играем това безумие вече месец (в най-добрия случай)

надявам се само някога някъде (възможно най-скоро) да срещна някое топло време, да ми се усмихне, да ме хване за ръка, за да мога по-спокойно да прескоча последните останали преспи/ локви/ утайки на чужди омрази на този януари и така постепенно да ме излекува от целия този студ.