явно не ме познаваш
щом не знаеш
че щом
ми отрежеш крилата
и нищо няма да остане.

когато е лято
и си на село
пчелите жужат
децата играят на жоменка
целят се с джанки
жабите пеят балади
и щъркелите
се учат да възпитават
своите малки.

когато е лято
и си на село
събираш във кошница
редом с черешите
мъдрите думи
само на баба и дядо.

никога
няма да си онзи
който ще
ме хване
за ръка
и ще ме издърпа
когато
се давя
в трагедията си
онзи
който ще
ми покаже
новия изгрев
на слънцето
и ще ми обещае
че залязващата луна
ще се върне
онзи
който ще
ми стопли краката
и ще ми каже
че съм
по-слънчева
и от първия
слънчоглед.

и явно
съм обикновена песен
поредна
която скоро
ще бъде отвяна
от вятъра
носещ промяна
и просто
ще отмине
незабелязана.

нека се усмихваме повече
и тревожим по-малко
нека виждаме повече
и гледаме по-малко
нека действаме повече
и правим планове по-малко
нека се обичаме повече
и си липсваме по-малко.
и всичко това
е напълно достатъчно
за да не бъдем
затворници
на собственото
си съществуване.

най ви обичам
когато се заблуждавате
че съм
това
което съм
благодарение
на вас
а нека
бъдем честни -
аз
приличам на себе си
точно въпреки това.

и докато ти
всеки ден
вървиш
но само
по познатия път
аз
всеки ден
ще намирам
друг начин
и ще правя
поне крачка повече
от предишния.

защо
те е страх
да погледнеш
отвъд
твоята страна
на прозореца
и да приемеш
че може би
там
има нещо
различно
от твоята сивота.

не
не си ми нужен
и сама
мога да си сътворя
моя собствен
апокалипсис

a хаотичните ти мисли
аз пак ще ги събирам
на купчинка
като с метла
боклука
душевен или не
който всеки ден
измитам
от пода на нашата
обич
не само като
мъничка стая
нейде из космоса

имам само
едно последно
желание
към теб
моля те
не ми позволявай
да се давя
във онази
задушлива илюзия.

~damaynah

а дали изобщо
има разлика
дали сме будни
или уж заспали
а не е ли
също като
черното и бялото
бездънни ями