всеки ден е ритуал

неделя това са

зелените изгреви посрещани без кафе

и само с крака във въздуха

/скърцащите пружини на 

леглото вкъщи са само по избор

и никога по задължение/

аз -
мяра за щастието
винаги в минало време
естествено

ти -
никога
няма да бъдеш
моята дефиниция за
достатъчност

никой не ме предупреди

че когато човек пада

той пада сам

от един стол

/дори при наличие на цял чифт

здраво стъпили крака/

не се пада от високо

раните не са дълбоки

и падането ти струва

само няколко написани реда

от два стола

/със своите два чифта крака/

падаш на земята

на нулата си

но си все пак някак закотвен

на ниския старт и скоро

ще се изправиш

напълно

от два стола и половина

/краката вече са повече/

падаш много по-надолу

по-надолу 

от парчетата от себе си

грижливо изметени след

онова твое безкрайно напускане и

погребани в мълчание

някъде назад

и тук някъде

химикалът ми спира

спрях да пиша

спирам да пиша

ще спра да пиша

мерната единица за

спирачния път на моето писане

/бъдещата ми тиха смърт/

са броя самотни неволни падания

винаги от високо и винаги

без парашут

и като се замисля нищо

нищо

не ме спираше

да спра

и да говоря

след работа да не се прибера

да пристана на брега на реката

за кратко

/по залез за повече драматизъм/

набързо да погреба

всичко дотук

и себе си да погреба

с камъни в джобовете

и със залеза да се влюбим

тази вечер да си тръгна с него

да ми даде ключове от дома си

щял да ме чака

да правим любов

и ето как

един залез може да бъде

много повече от всички други

залези

събрани във едно

само веднъж се случва на човек

да не намери нито една

нито една

разлика в отношението

много към едно

или иначе казано

многото смърти не са повече

от една цяла смърт

тя е сама

не може да има деца

няма си дом

и котки не може да име

като самотната ми съседка

често я съжалявам

как никога няма да се влюби

и няма да срещне някоя

друга смърт

не за друго

просто

друга смърт

няма

душата ми е холокост

историята е обърната
животът не е прекрасен
и аз не съм достойна
за твоя принц(ип)еса

душата ми е холокост

със всичката жестокост
страх и безумност
хвърлен като добитък
по товарните влакове

душата ми е холокост

и гладът сам ме изяжда
отвътре навън

душата ми е холокост

и колкото и да е
трагична любовта ни
дори ако животът бе прекрасен

любовта свърши ли
веднага си тръгва.

неделя сутрин 8 без десет
вече си си тръгнал

почти закъсня
и слънцето без малко да погуби
чара на черното и бялото от
предишните нас
и контрастите да станат
още по-болезнени

сама си купувам цветя
изпращам си писмо
няма да ти позволя
да видиш кривия ми почерк
/може да се влюбиш/

само се надявам другата неделя
ако пак се открием
аз да съм същата
а ти със сменено лице

в изцеждането на соковете (си)
не се запознахме
не се бяхме срещнали
и даже няма да те разбера
дали обичаш котки или кучета

и няма да се срещнем
никога

на Таралеж. на онова, което са ни дали.


пролетта е млада жена

ритуално реже косите си
сама обесва своите начала
и всичко свършва във вазата

будна чака последния (си) изгрев
изхвърля букета заедно с
вазата и
с вехнещи ръцеи и неизмити очи

посреща топла
смъртта