понеделник, 28 декември 2015 г.

КИНГ КРИМЗЪН
к и т а р а т а: бързината на пръстите ти, докато ми пишеш неща, които са много повече от „фейсбук стихотворения”
п е е н е т о: когато си малка и „не ги разбираш тия работи”
м е л о т р о н и т е: ръцете ти, които (не) се съпротивляват, докато те гъделичкам
ц и г у л к и т е: походката ти и онези „характерни” чупки в кръста и лактите
с а к с о ф о н и т е: погледите ти, когато пием малиново вино и четем поезия
Ч а п м а н ъ т (и ако знаеш какво е това, ще споделя розето си с теб): всички онези странни ръмжащи звучи, които издаваш понякога
б а р а б а н и т е: ударите ти по беззащитния ми крак,
когато те наричам така, както най не обичаш
б а с ъ т: когато си решила да бъдеш точно това, което си, защото можеш
другите п е р к у с и и: пулса ти, когато ти е студено и искаш да се скриеш на топло
- Александър

неделя, 27 декември 2015 г.

между безкрайните ми мантри
за щяло и нещяло
за забравените от теб покупки
за теб и мен

ти ме слушаш
дори с интерес понякога
съзнанието ти се втечнява
и преди да се усетя
изтича между пръстите ми
като пясък

ти си по-организиран
когато се случи да те слушам
ти си подготвен
с бутилки буркани чашки за чай
събираш ме
и се опитваш да ме пазиш


благодаря ти, боже

ако очите ми 
бяха постоянно зелени
щеше да е лесно
всеки би могъл да свикне
и да си ляга
и да се буди 
до мен

сега е друго
сега съм неизмислен цвят 
по чуждите палитри

смеляват се да ме търсят
само онези
които още вярват
в неизмислени геометрии
и други неточни науки

седем лудости
седем поеми
седем чаши вино
седем случки с котки
седем нови букмарка за непрочетените ти книги
седем наши си ритуали
седем смъртни гряха

и нито едно
нито е-д-н-о
създадено чудо

да бъде.
амин.

понеделник, 30 ноември 2015 г.

често, когато те има
играем на двора
и просто са излишни всички
котки пръчки или
измислени светове

пълня шепичките ти
със пръст
и после сама
се засаждам някъде между
безименния и средния
на ръцете ти

вероятно след време
сам ще ме разсадиш
между нечии
чужди ръце

/естествено под предтекста
че така е по-добре
само и единствено
за мен/

истината е, че теб
просто те е страх

неделя, 29 ноември 2015 г.

ада рядко е спокойна

почти цяла седмица
тя беше празник
днес е тиха

сигурно е бедствие
за някой малък
човек

в по-добрите дни
има само три кръга
на ада

през другото време
тя е просто незиброима жена
тогава носи шапка на главата си
и прекалено тъмно червило

често забравя, че
някога е имало, има и ще има
по-добри дни
и времето й минава
в търсене на нови начини
да преброи
своите кръгове



вторник, 24 ноември 2015 г.

докато той спи

в далечни галактики
в чужди легла
или в съседната стая

той е толкова далечен

може би е защото си тръгна преди седмица
или защото все още го има

и го чувам
повече от измислени субтитри на
поредния ням филм
повече от тревогите си и
косата растяща навътре
право към липсата му

в по-добрите дни
дори успява да я запълни
наполовина

днес обаче е вторник

четвъртък, 19 ноември 2015 г.

четвъртъците май не са толкова зле

и даже не свършват
прекалено бързо

оставяме домашните любимци
или кактусите да се гушкат
нека ги боли
гледаме европейско кино
с много порно и естествено
много арт
белим мушмули и мандарини
под юргана
и кухнята ни се струва твърде далеч
за да извадим виното на дядо
изпод мивката

харесва ни да си мислим, че
всичко е с краката нагоре
че няма никой друг
и сме се срещнали на прожекция
на 'последно танго в париж'
дори сме изчакали преди да се награбим
но ти пак свършваш
прекалено бързо
малко преди
'закуска в тифани'

и някакси се разминаваме
между тези две свършвания
този четвъртък

сигурно трябва първо да имам
домашен любимец или поне кактус
да започна да ходя на кино
изобщо и особено четвъртъците
ти да ме познаеш още в гръб
защото ще знаеш, че само аз нося
широки шапки и червени палта
и само с поглед
и естествено крещейки:
'от кога те чакам, (Дамяна)'





неделя, 15 ноември 2015 г.

неделя вечер
далечен джаз между бели стени
стоим си в леглото и
всеки диша своята книга
един до друг
и толкова отделно
че никой не усеща вече ток
когато лактите ни се докосват
по средата

събота, 14 ноември 2015 г.

понякога не съм просто една дамяна
понякога не съм просто един цял харем
понякога не съм даже един букет от рози

или един кактус
с голямо жълто хищно цвете най-отгоре
кюфтета по краищата на бодлите
и отрова ракия, която потича
докато ме разсъбличаш и изяждаш кюфтетата
и още не си стигнал до бодлите ми
/не за друго, така ми е по-лесно
да те изям 
по грозния начин просто защото съм
едно недотам голямо
хищно цвете

понякога съм вечер
достатъчна и уютна в мълчанието си
в която ти стоиш кротко
набързо изпиваш една чаша вино
четеш поезия отзад-напред
лягаш си
затваряш очи
и си мислиш

добре, че днес станах от леглото 
направих деня си прекрасен
и ми се случи
такава хубава вечер
и да е по-хубава от другите
и да е най-хубава

вторник, 3 ноември 2015 г.

харесва ми да си мисля
че не си ме видял как допивам ти чая сутрин
че котката се сърди когато не играя с нея
че през зимата няма да ми е толкова студено
че следващия път когато падна няма да ме заболи
че някой ден ще си само на 2 ябълки разстояние
и че това ще е най-доброто място на което мога да бъда

харесва ми да си мисля
че още съм тук дори когато никаква ме няма
и съм позволила на някой
не дотам внимателно
да ми открадне всичките вътрешности
една по една
всички

харесва ми да си мисля
че и ти ще си тук
и ще ми пазиш място сутрин в автобуса
за да поспя още мъничко

дори когато мен ме няма

но понякога просто си мисля
какво ще стане ако утре
слънцето така и не изгрее
котката не ми се разсърди когато не играя с нея
и нямам чии чай да допивам рано сутрин

най-вероятно
няма да ме има вече






сряда, 21 октомври 2015 г.

ние всички сме по малко счупени
и по много красиви

някои бедствия ни правят 
и по повече счупени
но това не е проблем

минава време
и някоя от нашите любови самоти
или счупени части
пораства
отива до магазина
купува ни тиксо
залепя частите ни обратно

красотата идва от гънките
бръчките и белезите
от много ремонти

затова и някои наши счупени части
никога не биват пускани
в употреба отново
а други
сами си тръгват 
и никога не намират
пътя обратно





събота, 3 октомври 2015 г.

morning passages

есен
и когато

слушам те
става
сгушвам те

понякога когато ставам
по-рано от теб
е още студено или
просто неделя
събирам ябълките по двора
котките себе си

правя закуска от ябълките
топля се с котките
и себе си
пазя за теб

неделя, 2 август 2015 г.

бих си откраднала
една по една
всичките ти целувки
всичките караници за глупости
всичките снимки стихове танци
и всичко изобщо
бих си взела обратно

само и само
да спра да ти липсвам
да спреш да ме обичаш
и да спре да те боли

на мен не ми пречи
да се влюбя отново
и пак да е в теб

вторник, 28 юли 2015 г.


за кратко няма да ме има
и всичко ще бъде наред
и просто
няма да ми пука

че се спънах и паднах между някое
от всичките ни глаголни времена
че очите ми нямат посока
че нямам отражение, когато стана сутрин
че не обичам даже себе си
че започнах да те боледувам
че теб вече няма да те има
че твоята безсрамност ме направи безгласна

и всяка друга безсрамнност
не би била проблем

не, че нещо
просто вече сме други

и за щастие
по-малко пораснали

сряда, 1 юли 2015 г.

спомням си
била съм летище
за птици и хора и
самоти и любови



събота, 20 юни 2015 г.

обява във вестник

красива чаровна и висока
точно метър шейсет и две
опустошила е вече трима
прави се, че те обича
година-две-в най-лошия случай три
купувате мивки сменяте плочки
боядисвате детски стаи
и прибирате улични котки
една сутрин се връщаш от риболов
и нея я няма
оставила е котката
оставила си е и дрехите обеците и книгите
друг е на ред да я обзавежа

след три дни е с нов
сменила е само прическата
купила си същите дрехи
и те гледа все така по котешки
но вече от чужд скут
на съседната маса

преди два дни си тръгна

утре по-добре си останете вкъщи

вторник, 2 юни 2015 г.

няма те вече 9 сутрини

ако бяхме в париж
за това време вече щях да съм написала
достатъчно неща поне за една
цяла стихосбирка

моето търново
рядко е достатъчно поетично
точно в такива случаи
и от тогава насам
никак не съм многословна

няма ме вече 9 сутрини

понеделник, 1 юни 2015 г.

на едно /още/ неродено чудо.

'първата любов
първа ли е

о, маргьорит
дали ще е любов от пръв поглед
/и при това взаимна/
дали ще имаш моите пухкави бузи
странното чувство за хумор
дългите мигли
/и тук някъде се изчерпва чара ми
друго не искам да имаш от мен/

почти съм сигурна, че
когато се срещнем
страховете ми ще се умножат
не, много повече, те ще се размножат
като зайците в края на април
и няма да е толкова лесно да ги убиеш

в началото ще те докосвам неуверено и почти с нежелание
а после ти обещавам, че няма да пусна
крехката ти ръка поне докато не стане
по-голяма от моята

тогава ти ще си на ред
да ме държиш
било то за да не падна
или докато чакаме поредните резултати
в някоя негостоприемна болница

о, маргьорит
надявам се баща ти да прилича на теб
по това ще го позная


през ден купувам нова боя
не знам какъв цвят харесваш
днес взех зелена и тази нощ имам да боядисвам
после ще нарисувам дървета
и ще се надявам да заобичаш гората
поне наполовина колкото мен

о, маргьорит

някога ще те имам ли'

сряда, 27 май 2015 г.

случва се да ми липсваш

когато вали
и от чист мазохизъм
сама си пускам
онова парче на което се случи
да танцуваме за последно
/естествено между онези минути
никак не ни се струваше
че има нещо като 'the day after tomorrow'/

когато се случва 'нищо'
и със всяко примигване
се връщам поне крачка към теб
/за щастие когато почти имаше 'ние'
'нищото' ни се случваше често
главно поради болната от
бързо прогресиращ рак икономика
на страната ни/
но това няма значение
това бяха онези откраднати часове
по нажежените сенки в парка
и между нас имаше само
празни приказки празни бутилки
няколко хубави книги
осиновена за кратко улична котка
/с много паразити
иначе се губи чара на трагизма/

когато сега стъпвам предпазливо
по края на полите на лятото
и се опитвам да го забавя
само и само да не вадя
роклите си на цветя
върху които ти винаги дорисуваше пчели
/всяко цвете заслужавало
поне по една пчела да жужи покрай него/

когато правя списъци
било то с продуктите за пазар
или с трите главни причини
да не се връщам



четвъртък, 21 май 2015 г.

отброявам бъдещите му рождени дни
събирам рецепти за торти полски цветя
правя планове с приятелите му
и дори него вече да го няма
празник е
преболедувам го и го празнувам
за мен той никога не е
бил от смъртните

само забравих да помисля за шанса
него още да го има
дори да е добре
далеч


вторник, 19 май 2015 г.

някога някъде някой е казал
дайте ми лост и опорна точка
и ще повдигна света

все още не съм изчислила точно
колко рядко се случва
но днес например
в опита отново да повдигна
своя си свят
реших да бъда поне веднъж разумна
и си намерих лост

затрудних се там
от където започнах да търся
опорната си точка

не знам дали е от
лакомията на днешните хора
но се оказва че в този наш 21ви век
на човек му трябват
доста повече от една
и само една опорна точка

в края на деня
уморена от натиска на няколко
условни наклонения
се примирих че моя си свят
и днес ще остане
на нормалната за други
средна надморска височина'

днес стана месец
от как те напуснах

от сутринта носталгията ме намери
във въздуха и уж несъзнателно
почти с неизмити очи
потеглих към нашето място
/и както винаги закъснявах/

ти още ме чакаше
там
ще има сутрини
когато няма да се връщам

и ти да можеш да не ставаш
от леглото с дни
/или със ставането да направиш ремонт
на целия ни необятен
двустаен апартамент в центъра/
просто да случиш всички
онези твои тайни ритуали
които заемат всичкото ти време
когато ме няма

по-често се случва да ги вършиш
когато съм с теб
и повече ми се иска и на теб да ти се иска
да ме награбиш и да оставиш другите неща
да готвим или гледаме филм
да не ме забравяш потегляйки от паркинга
на някой голям магазин
да ми откраднеш няколко люти чушки
от балкона на сърдитата баба отсреща
/въпреки че ти ги ядеш и аз само ги рисувам/
но това не е проблем

не се притеснявай за мен
просто някъде другаде
ме обичат
повече

сряда, 13 май 2015 г.

само сряда е
нямаш нужда от токчета

ако е за някой друг
не си струва
да ги обуваш
даже в петък или събота
всъщност дните никак не са важни
когато другият е истински

дори краката
нямат нужда от подправки
бас държа че няма
просто няма 
друга жена като мен

и даже когато играя само и единствено
себе си
успявам да кривна по някое странично коридорче
някъде точно между стиви уодър някое испанско фламенко
и втората и третата чаша вино

край на действието
набързо се връщам

все още е само сряда
няма нужда от токчета

/полянката ми няма точен адрес
студено е още съм боса
и мириша светулките/



неделя, 10 май 2015 г.

не е вятър
закъсняло напрежение е

за първи път от няколко години
през май няма избори
и мирише на сух дъжд
мръсотия и перуники

душата на града ми се поти
но нали е само душа
пот няма
за градското население има само утайка
миризма и неловкост

и ако бъда честна нищо
наистина нищо
не се е променило
даже във въздуха
за тези няколко поредни мая
изкипели вече от глад за промяна

може би само че
тогава наистина валеше
мъжът на жена ми
е смело момче

вечер се прибира навреме
винаги носи букет
тя винаги го хвърля в боклука
и той
така и не разбра
че когато го няма
тя сама си купува цветя
и никога
няма да бъде негова

и моя няма да бъде
не за друго
просто нея я няма

и оставаме само двама
един мъж без жена
и една жена която
никога всъщност не е имала
своя жена
днес си представих
онези майски бури
които ни пресрещаха по улиците
винаги изведнъж и винаги привечер
само по боси крака 
добри думи и някое друго
споделено мълчание

днес си представих
как отново бих си тръгнала
от теб и от бурите ни

понеделник това е носталгия
днес обаче е петък
и вече никак
не ми липсваш

само се надявам
денят да не си направи лоша шега
и да превали

а още дори не е
май
седмица -
мерната единица за
брой прострени пранета
нахранени котки
снимани цветове
на дюлята в двора
и нито една
близост
ръцете на седмицата
не са достатъчно дълги
за да обгърнат
една цяла
близост
вятър - 
силата която свързваше моретата ни
когато най ни се струваше
че водите ни са твърде различно
солени

неделя, 19 април 2015 г.

всеки ден е ритуал

неделя това са
зелените изгреви посрещани без кафе
и само с крака във въздуха
/скърцащите пружини на 
леглото вкъщи са само по избор
и никога по задължение/








четвъртък, 16 април 2015 г.

сряда, 15 април 2015 г.

никой не ме предупреди
че когато човек пада
той пада сам

от един стол
/дори при наличие на цял чифт
здраво стъпили крака/
не се пада от високо
раните не са дълбоки
и падането ти струва
само няколко написани реда

от два стола
/със своите два чифта крака/
падаш на земята
на нулата си
но си все пак някак закотвен
на ниския старт и скоро
ще се изправиш
напълно

от два стола и половина
/краката вече са повече/
падаш много по-надолу
по-надолу 
от парчетата от себе си
грижливо изметени след
онова твое безкрайно напускане и
погребани в мълчание
някъде назад

и тук някъде
химикалът ми спира

спрях да пиша
спирам да пиша
ще спра да пиша

мерната единица за
спирачния път на моето писане
/бъдещата ми тиха смърт/
са броя самотни неволни падания
винаги от високо и винаги
без парашут

и като се замисля нищо
нищо
не ме спираше
да спра
и да говоря

след работа да не се прибера
да пристана на брега на реката
за кратко
/по залез за повече драматизъм/
набързо да погреба
всичко дотук

и себе си да погреба
с камъни в джобовете
и със залеза да се влюбим
тази вечер да си тръгна с него
да ми даде ключове от дома си
щял да ме чака
да правим любов

и ето как
един залез може да бъде
много повече от всички други
залези
събрани във едно

само веднъж се случва на човек
да не намери нито една
нито една
разлика в отношението
много към едно
или иначе казано
многото смърти не са повече
от една цяла смърт

тя е сама
не може да има деца
няма си дом
и котки не може да име
като самотната ми съседка

често я съжалявам
как никога няма да се влюби
и няма да срещне някоя
друга смърт
не за друго
просто

друга смърт
няма



вторник, 7 април 2015 г.

душата ми е холокост

историята е обърната
животът не е прекрасен
и аз не съм достойна
за твоя принц(ип)еса

душата ми е холокост

със всичката жестокост
страх и безумност
хвърлен като добитък
по товарните влакове

душата ми е холокост

и гладът сам ме изяжда
отвътре навън

душата ми е холокост

и колкото и да е
трагична любовта ни
дори ако животът бе прекрасен

любовта свърши ли
веднага си тръгва.

неделя, 5 април 2015 г.

неделя сутрин 8 без десет
вече си си тръгнал

почти закъсня
и слънцето без малко да погуби
чара на черното и бялото от
предишните нас
и контрастите да станат
още по-болезнени

сама си купувам цветя
изпращам си писмо
няма да ти позволя
да видиш кривия ми почерк
/може да се влюбиш/

само се надявам другата неделя
ако пак се открием
аз да съм същата
а ти със сменено лице

в изцеждането на соковете (си)
не се запознахме
не се бяхме срещнали
и даже няма да те разбера
дали обичаш котки или кучета

и няма да се срещнем
никога



четвъртък, 2 април 2015 г.

на Таралеж. на онова, което са ни дали.


пролетта е млада жена

ритуално реже косите си
сама обесва своите начала
и всичко свършва във вазата

будна чака последния (си) изгрев
изхвърля букета заедно с
вазата и
с вехнещи ръцеи и неизмити очи

посреща топла
смъртта

понеделник, 30 март 2015 г.

за всичките твои пейзажи и само една картина
ти знаеш.

'преди и след теб
бях все още толкова 
гладна

най-трагично е обаче
когато ме оставяш 
гладна
още по средата
на теб

порциите заседнали съсиреци
(не)разбиране
не са за наяждане'
за теб никога
няма да бъда прилична
и на нас 
не са ни нужни даже 
сенки по кухите улички
на нашия град утопия
тиха
за да извадим камшиците си
езици в друг контекст
и да се хванат 
не толкова плахо
и все пак като малки деца

за теб никога
и достатъчна няма да бъда

слаба съм
пак те написах
пак си се скитала

пътуваш само когато
е обратно на времето
и нощем си ничия

намирам те
сутрин потънала в нарциси
и с неизмити очи

ходиш на гости
във бъдещето и само
там си прилична
рядко се случва
но когато си вкъщи
и не се задавяш във фалша
на нечии кухи брътвежи

скитаме се по пътя
към другия и езиците
камшици хванати
плахо като малки деца

контрасти във действие
се намират много преди
ние със теб
да сме дори на прав път
към близостта си

сряда, 25 март 2015 г.

пролетно време
приличам на лешояд

и моя лешояд
се оглозгваме до
последната костичка от онези
за кучетата на ада
наши кръвни роднини

на нашата земя
отдавна няма полета
и полски цветя няма

бера букети от перата
на моя лешояд
отброявам листчетата
и си пожелавам
дано да спре да ме обича
някога

всяко утро се моля
чакам го
онзи който ще пусне
плоча на пинк флойд с цялата
тъмна страна на луната

времето стига точно 
заплитаме се
заедно сме
от птичи поглед 
златно сечение (разбира се)

обръща плочата
разплитаме
телата си и в отдалечаването

времето стига точно
колкото да се роди 
новото утро

събота, 14 март 2015 г.

само се питам дали преди
или след като дряна в градината ми
цъфна ти се гмурна
в кутията с всички онези
'изгубени вещи'

навън вали и теб те няма
чакам на спирката и
нервно прелиствам на ум всичките
снимки усмивки и бели листи
които имахме

отдалечаваш се и аз
в синевата изгубена се чудя
как всички онези баби по спирката
с увехнали носове и цветя
и скъсани шапки
винаги се качват
в един автобус

вторник, 10 март 2015 г.

обещавам ти
това е последната наша
чаена церемония в
четири след полунощ

и повече няма да те будя
с канела в косите си
да пием заедно чай
в градинката нощем
и да берем букети
от спящи цветя
красавици

в очите ми
глад


***

не искам да те чувам
бунтувам се в чуждите океани
заглушен си
винаги близо до мен. на С.


тя ставаше в 7
поливаше цветята
и носеше две чаши чай
на балкончето
сутрешното продължение
на тайната вечеря - 
тя той и слънцето

март топи снеговете им
показват се стръкчета нови 
цветя и 
тя си тръгва
на забавен каданс

той става в 7
полива цветята й
носи две чаши чай
на балкончето
и чака слънцето да се върне

март понякога е смел
задържа изгревите за своята
тайна вечеря


залез -
синоним на липсващата
близост между две тела


сряда, 4 март 2015 г.

липсата е точно толкова
голяма колкото е и
излишъка

когато се случи
така точно
този излишък да го
нямаме

няма ме

събота, 14 февруари 2015 г.

кога ще станем само шум
за фон пейзаж
безлики безумни
и много
и думи

и като старо радио
да ни изхвърлят
изведнъж и без предупреждение
само защото
шум сме били

шумът е бездомник
успокояват ни

събота, 7 февруари 2015 г.

раждаме се в нечий ръце
научават ни да бързаме
и ние бързаме ли
бързаме по навик или по съдба
минути часове години
и се гоним
и се разминаваме

не се ли гонят всъщност
раждането и смъртта
старците и децата
аз и ти

аз посприрам но
ти забързваш
пак ще ще разминем
разминахме се пак

събуждам се сама
слънцето ли закъснява
аз ли бързам
да умра

вторник, 3 февруари 2015 г.

внезапни петна от мастило
затлачили се по дланите ми
моите бръчки от младост

след малко се спуска 
и цяла струйка
насинен млечен път
измерващ далечеността ни
от мен до теб
и винаги обратно

но еднопосочно

понеделник, 2 февруари 2015 г.


уж да бъдеш джентълмен днес било модерно мен са ме учили сама да си отварям вратата и тон да повдигам при нужда но сега питам скъпи, сама ли ме оставяш да чертая пътя си по дланите ти

неделя, 1 февруари 2015 г.

не се обиждай но
автобуса ти до работа
не е една достойна дама
да те изпраща всяка сутрин

ще взема да поживея 
поне за едно цяло миг-ване
над спирката в центъра
и да те изпращам
и да те чакам
и ти да закъсняваш
и ние да обвиняваме автобуса
че не гони достатъчно бързо
своето разписание

може  би е редно и ние
за разнообразие между спирките
да си сверим часовника
със разписанието
открадвам си последната
ти отронена от съдбините
мигла и желанието ти крада

ревността ми ще
намери ли свои огради или
е като ръцете ми
избрали си ролята на
твоите очи търсещи
кръстопъти

примигвам
завърши ли се ритуала

ръцете ти ревнуват ли
дори твоите мисли
лепкави още от
моите пръсти

събота, 31 януари 2015 г.

пленявам само чуждите
въздушни кули и
поеми ме нека
бъда поне един
твой вреден
навик

само онова
което е ущърб
за теб е
избавление за
нашата жар

и не желая
да се изменяш
хлътнал в кух брътвеж
затворен в многолика
стая само с мен

бъди и чужд
бъди и мой
само не пропускай
поне за себе си

бъди човек

понеделник, 26 януари 2015 г.

май в май
продължавахме се взимно
лепкави в докосвания
и зелени в мисли
и тихи в дъжда

пак ли
ще се срещнем
май
май
помниш ли
ни

събота, 24 януари 2015 г.

нощ и ден
се разминавате
само двама
без да има
вятър даже
между два
отдалечени кораба

какво остава
ако морето притихне
в захлас
по някоя вълна

има ли силна или
слаба любов

има ли любов



вторник, 20 януари 2015 г.

ще посрещнеш ли
пак дланите ми
изпаднали в безтебие
въздишките ти
изпреварват лято
засилени на колело

дали е точно
по средата
между с теб и със
без теб

във формулата за 
равновесното ни положение
лиспва само една
последна ябълка

червива мека
и ранима

дупката е дупка
и червеят е вече
далеч от ябълката
на ева


и всеки ден на
една и съща улица
няма време
няма ли време
да поспрем
и да променяме

до кога няма
да имаме време
кога е време

кога е
действие

събота, 17 януари 2015 г.

само през
зимата ли любовта
няма покрив



понякога сякаш
ми се изпъзваш
нежно като влажния
пясък през пръстите

моите пръсти
пръстите помежду
ни



photo: Dara Scully


четвъртък, 15 януари 2015 г.

нещо се върти
пътува
подскача при трудност

и нищо не спира
и дали е достатъчно
да не става по-сиво

дали няма някога
пътят да тръгне наопаки

краят не се ли крие
в утробата

сряда, 14 януари 2015 г.

но дали е достатъчно

всеки уж има много
за мислене казване
много за правене

но дали тишината
не оставя само
полъх за остатъчност

капка и капка
прегърнати под чадър
дъжд ли е

вторник, 13 януари 2015 г.

положил си длан на
челото ми
изпиваш ми всичко
отвътре

разделям страните ти
както морето се
разбива между
нас
нашите бури вълни
нашите нежности

стонове настръхнали в
сенки са нашите острови

ако ли свършиш
аз ще го помня
винаги в мен

понеделник, 12 януари 2015 г.

докато ние
за малко да се подхлъзнем
от върха на езика
на този град утопия
тиха

уморени от толкова бягства
птиците объркани
търсят посока

защо лятото е все
още в глездото ни

югът току-що
ни задмина

събота, 10 януари 2015 г.

хлътвам навътре
голямата риба поглъща
света
не по-късно
и мен

петък, 9 януари 2015 г.

войната е корен
почеркът е винаги
непоколебим
винаги червен

оставя белези по бъдещето
омайва те с трагизма си
като художничка
вдовица на самоубиец

има си ред
изтича рязко
през търбуха
не засища

дали ще стигне поне
до душата на
този град машина
за месо.