аз няма да пиша
поеми

изгарям мостовете
между нас си
в миналото
хвърлям миговете
като сол зад рамо
полепва плахо като
мъх от север на дървото
вътре в мен

и тази гора
стана жертва

дали
ще продължа

никога не е късно
сами да закъснеем
за премиерата на
нашата пиеса

никога не е късно
да забравим да поемем
дъх

да беше мислил
мамка му

събирам си неделята
между ръцете
продължават в редове

точките ги пропускам
само след обич
винаги се задавям
поне със една

човек не може да вирее
на едно и също място
моногамна е само гората

готова съм
да сложа капака
и да затворя буркана

неделята е събрана

а дали не се оскатяваме
истински взаимно
не само кръвта ни
да се срещне в
чаша вино

както само любовта
по приказките
може да се случи

и дали ще се случи
така че чисто
да преплитаме
ръце очи съдби

чисто като разрез
и да свърши

със отворен край

вземаш даваш
правиш пирует

още ли танцуваш
в огън

краят
край ли е
ако не боли

замахнах с ръка
проясни се стъклото

има неща
които по-добре
да останат в мъгла

боли ме
когато не усещаш
дъха на изкуството ми

боли ме
когато нарочно затваряш очи
когато не виждаш
какъв пъзел без изход
като цяло редим

от хватката на пренебрежението ти
ме захвърли
изгубих самосъзнание

тежи ми
повече дори
ако излегнал се беше
на цели ми рамене

ще ти се случа
още преди
да направим
цяло миг-ване заедно
и да потъна като малък титаник
във очите ти
аквариум

после
ще ти се случа
когато най-малко
си готов да ме прегърнеш
чудо

най-накрая
нощта ще ни случи

глътнах те
също изгрев

нежност имаше
дори в срещите на
бодлите ни

май в май
продължавахме се взаимно

бързо се приближавахме
после падам
няма ни-кой

да ме задържи
даже за глезена
с главата надолу

долу
набодох се цяла

барселона облича на голо

роклята за фламенко

шевовете почти да се скъсат

къса се и сърцето й

иде зима

може ли да тежи повече

сипва и сангрия

гъделичка я с музика
тя му се отдава
в танц

барселона и днес е обичана 

такситата
жълти петли
ветропоказатели
замаяни от
трафика хората
улиците и белезите

роб на своя джи-пи-ес
в колата си битува
в колата съществува
там и се преструва
вероятно
жълт е
но човек

съдбата
и тя е в жълто
напръскана

жълта душа
в жълта кола
на кръстовище

какъв е цвета на вятъра

аз и ти
ще бъдем ли
различни някога

днес пак и пак
приличаме си
валиш чумериш се
аз валя валя
пращя

дали
ако дъждовете ни
се споделят
взаимно

още ли е тъмно

ремонтите винаги
изпиват ни силите

любезно те освобождавам
от тапетите ти
прибирам си ги
за после

спуска се кръв
все едно
не падат тапети
а сърцето ти пада
в моите длани

бягам
и още нося
целия ти живот

следват промените
пердетата шкафовете
всичко чак до чаршафите

няма да споделим
този кървав ремонт.

тъмнината
има източник

аз ли съм
или е слънцето

дори ние
плачем понякога
и се чупим понякога
най-често сами

зависимост има и тук
тъмнината е уравнение

писанките ми

накацали като белези

след лято вече

подредил си ги на показ

също както горд градинар

си излага черешите

когато им е сезон

не си ми градинар

сама мога

и да летя и да плавам

да прекопавам вържа пръскам

моята си скромна

пъстра градинка.

ехото на балкана ми

дългата коса преливаща 

в планински ручей

боровинките мащерката

и разни други

все балкански чудеса

дори да ги нося

в душата си

накрай света

в последното село

на южна америка

където небето

не е дотам синьо 

колкото моето у дома

и виждам само

боси крака голи рамене

мургава кожа и самотни деца

балканска девойка ме наречи

няма да се обидя

даже напротив

ще се опитам да пазя 

в себе си естествения

мирис на шарена сол.

обичам да обичам

хвърлям заровете
винаги шестици
винаги двойни

всичко е като
на плоча от '60 те
винаги напръскано
в топли цветове

заровете се вътят
земята ми се върти

този път е друго
нежността умира
тоновете имат
нащърбени ръбове

обичта е чиста
живинката е другаде