Празна жълта стая. И аз сама. Сама със всичко що е мое. Сама със тишината. Но далеч не е достатъчно това, за нищо и за всичко. Непознати и познати лица мога да видя, но само когато поискат и те. Редките разговори ги поватяш безброй пъти в главата си и всеки път изниква нещо ново. Непрестанно чакане, защото няма къде да избягаш. Трябва да стоиш и да чакаш, и да чакаш, за следващата доза...не-истина.
Можеш само да случаш, но нямаш право на глас. Проклятие. А големият орех и решетките на прозореца не помагат да се добера до природата, до себе си. До тук беше.
Обръщам се и поглеждам жълтата стена, също като тази на моята стая някога. На онова място лишено от топлина, споделеност и обич. Моят дом. А дали не е небето моят дом, тъй необятно, крепко и вечно променящо се? Но избора не е мой, а явно предопределен.
И стана късно. Поредния залез. Раиран, нали се сещате - от решетки.
Няма коментари:
Публикуване на коментар